Да бъдеш обикновен — не значи да се откажеш от уникалността си. Това е завръщане у дома.

В кабинета често звучи нещо до болка познато: „Като че ли никога не съм достатъчно добър.“ Зад това кратко изречение стои умората от дългогодишния опит да бъдеш "повече". Велик. Идеален. Единствен по рода си. Все едно да си просто себе си — е недостатъчно. Все едно „нормалността“ е нещо срамно, което трябва спешно да се поправи.

Само че понякога пътят към себе си не минава през това „да стана по-добър“, а през това „да се поспра и да се вслушам в себе си“.

Израстваме в свят, в който да бъдеш “специален” се е превърнало почти в култ.

А да бъдеш просто “себе си” — често е като да не съществуваш.

Още от деца чуваме:

— Ти си толкова специален.

— Ти не си като другите.

— Имаш велико бъдеще.

В началото тези думи звучат като любов. По-късно — като очакване.

И в някакъв момент те се превръщат във вътрешни гласове. Интроекти.

Дори не забелязваме как продължаваме да живеем по чужд сценарий — вечно малко недостигащи онзи идеал, който сме зърнали в очите на родител, в пост в Instagram или в собственото си въображение, когато сме били на единадесет и сме вярвали, че до тридесет всичко ще е ясно.

(Спойлер: на тридесет най-често разбираш единствено, че не е добра идея да изпиваш трето кафе подред на закуска.)

Годините минават. И ето — вече си възрастен. Имаш работа, може би семейство. Опит. Загуби, победи. Но все още ти се струва, че с теб нещо е сбъркано. Че не си оправдал нечии очаквания. Че не си достигнал собствената си „специалност“.

Това е болезнено място, защото обезценяваш себе си и собствените си преживявания.

В гещалттерапията често говорим за цялостност и приемане на себе си в различни проявления. А цялостта не е идеалност. Тя е способността да бъдеш различен.

Понякога — вдъхновяващ, силен, смел, успяващ.

Понякога — объркан, тревожен и разочарован.

Понякога — „изгубен“.

И точно в това приемане се появява възможността за контакт — със себе си, с другия, с реалността.

Да бъдеш обикновен не значи да се откажеш от уникалността си. Това е завръщане у дома. Там, където не е нужно да бъдеш някой друг, за да заслужиш любов. Където просто “можеш да бъдеш”. Където си ти — с твоите желания, страхове, съмнения, сутрешно кафе, детски травми и вечерни разговори.

(А понякога — и с онази пижама, с която те е срам да отвориш на куриера. Но тя е толкова топла. И уютна.)

И това не е провал. Това е контакт. Завръщане към себе си. Към собствения ритъм.

Към живот, който може и да не впечатли тълпата, но може да нахрани теб.

Живот, в който можеш да се облечеш не за да впечатлиш другите, а за да се почувстваш комфортно и уверено.

Истинското не винаги блести. То не винаги е „изключително“. Често е — обикновено, тихо, топло. Понякога пътят към своята уникалност не минава през „прави повече“, а през „слушай себе си“.

И един ден разбираш:

Ти си — съчетание от обикновеното и изключителното.

Ти си — миг, в който можеш да спреш и да поемеш дъх.

Ти не си проект.

Ти си тук такъв, какъвто си.  

И това е достатъчно.